REVIEWS
Борислав КОСТУРКОВ
"Космически" концерт като увертюра за Софийски музикални седмици
София, България 24 Май 2017, 17:32
Валерий Гергиев и неговият симфоничен оркестър на Мариинския театър "взривиха" зала "България". 48-ото издание на международния фестивал е с по-богата програма и по-продължително от миналогодишното. Силата да работиш с добри партньори Като празнична увертюра, дори като "салют на нациите" и пищен фойерверк за 48-ия Международен фестивал "Софийски музикални седмици" прозвуча великолепният концерт в зала "България" на симфоничния оркестър на Мариинския театър (Санкт Петербург), дирижиран от световната "звезда" Валерий Гергиев. Да ангажираш такъв оркестър, смятан с основание за един от "Топ 3" в света, да убедиш неговия генерален и артистичен директор Валерий Гергиев, който само през 2016 г. е изнесъл по света 156 концерта (на практика през ден), да излязат пред родната ни публика, е "удар в десятката". Този ценен подарък пред най-светлия български празник - 24 май, дължим на упоритите усилия на форума "България - Русия" с председател Светлана Шаренкова и съдействието на филмовия режисьор Михаил Пандурски, който живее във ФР Германия и е личен познат на световноизвестния диригент. Маестро Гергиев и оркестърът му записват симфоничната музика за филма на Пандурски "Инкогнита", композирана впрочем от Константин Цеков от ФСБ. Датата на гастрола тук бе уточнена буквално в "12 без 5", след като 64-годишният Валерий Гергиев успя да вмести София в своята сгъстена до максимум програма. Симфоничният оркестър на Мариинския театър за опера и балет доказа и на 22 май в зала "България", че е действително феноменален. Той звучеше така стройно като едно-единствено огромно музициращо тяло. Всеки оркестрант свиреше с жарта и огромното чувство за отговорност на концертмайстор (в случая първа цигулка беше харизматичният къдрокос Измайлов). И в това няма нищо чудно, след като почти всички музиканти в него са народни или заслужили артисти на Русия, професори, доценти. Почти половината оркестранти свирят с уникални инструменти, като например цигулки "Страдивари", осигурени им от държавата. Маестро Гергиев на свой ред бе така съставил програмата на галата, за да покаже, че оркестърът, който той оглавява повече от две десетилетия, може да изсвири блестящо абсолютно всичко. Прозвучаха оптимистичната симфония № 1 "Класическа" от Сергей Прокофиев, меланхоличната прелюдия "Следобедът на един фавн" на импресиониста Клюд Дебюси (пианисимото беше така фино, че едва се долавяше в притихналата зала), последвана от изпъстрената с резки контрасти сюита "Жар птица" от новаторския и дори революционен за времето си (1910 г.) балет от Игор Стравински. Във втората част на концерта Мариинският оркестър направо излетя на космическа висота при изпълнението на Симфония № 5 на гениалния П.И. Чайковски, а финалното Maestoso направо взриви пращящата по шевовете си зала "България". За самия Валерий Гергиев като уникален диригент е изписано твърде много. На мен ми направи силно впечатление неговият стил. Той не стои на пулт, а е на подума по-навътре сред оркестрантите. Няма пред себе си партитура, няма дори палка. Маестрото не дирижира дори с целите си ръце, а само с пръстите си. Дългите му пръсти ту пърхат като криле на птица, ту като че ли свирят върху музикален инструмент. И така извлича безпогрешно всеки звук от всеки един оркестрант. Накрая привидно сдържаният Гергиев се развълнува от гръмовните овации и ни дари с два биса - нещо много рядко за симфонични концерти. И така, цели 2 часа и 45 минути космическа музика в София! Като на "звездно меролриятие" обаче немалка част от публиката в зала "България" не беше от традиционната концертна и наистина обичаща класическата музика. Сред протоколните гости и поканените имаше и немалко дошли, за "да видят и бъдат видяни". Предполагам, че част от тях дори са питали, къде е входът на зала "България". Например, на втория ред на първи балкон, зад президента Румен Радев (патрон на Софийски музикални седмици) и съпругата му, посланика на Русия у нас, Татяна Дончева, която години наред е била цигуларка в оркестър и др., имаше "слушатели", които през цялото време си следяха (вероятно) Фейсбука на святкащите им в тъмната зала като светулки "смартфони". Същинският старт на 48-ия Международен фестивал "Софийски музикални седмици" бе даден на 23 май (вторник) с една друга "Празнична увертюра" - една от най-прочутите творби на Веселин Стоянов. Звучаща наистина много празнично и с бликаща жизненост, тя бе част от концерта на Софийска филхармония, дирижирана от испанеца Хайме Мартин и представящ още една "звезда" - също родената (както и Гергиев) в Москва пианистка Елена Башкирова. Тя изпълни виртуозно - брилянтна техника, но и изживяваща артистично всяка нота, знаменития Трети концерт на Бетовен за пиано и оркестър. Дъщеря на прочутия руски пианист и педагог Дмитрий Башкиров, Елена емигрира от СССР още в началото на 80-те години заедно с първия си съпруг - забележителния майстор на цигулката Гидон Кремер. По-късно, вече с втория си съпруг, световноизвестния пианист и диригент Даниел Баренбойм (също руски евреин, но роден в Буенос Айрес), Елена Башкирова основава Международния фестивал на камерната музика в Ерусалим, Израел, на който е и до днес артистичен директор. Във втората част на този също много силен концерт прозвуча Симфония № 9 "Из новия свят" на Антонин Дворжак - едва от най-ярките, обичани и често изпълнявани симфонии изобщо. Нея големият чешки композитор пише по време на своя престой и преподавателска работа в Ню Йорк в края на ХІХ век. Програмата на 48-ото издание на този най-стар столичен и най-значим в България музикален фестивал е отново повече от богата. Тя е дори по-наситена от миналогодишната. Екипът на Софийски музикални седмици (СМС) - проф. Пламен Джуров, програмният координатор доц. д-р Момчил Георгиев и техните колеги ще ни зарадват сега с 34 концерта - симфонични, камерни, хорови, клавирни, вокални рецитали и др. , както и съпътстващи прояви - международни конференции, майсторски класове на Милена Моллова, Людмил Ангелов, италианката Глория Кампанела (пиано) и др. , представяне на нови компактдискове и др. "Арена" на тези музикални "действия", които също ще продължат т.г. по-дълго (чак до 10 юли) ще бъдат: зала "България" през юбилейната й 80-годишнина, зали в Националната музикална академия "Проф. Панчо Владигеров" и Нов български университет, Първо студио на БНР и дори в народно читалище "Братя Миладинови- 1917 г."-Княжево. Верни на своите традиции, СМС-2017 отново ще бъдат място за творчески срещи между български и чужди композитори и изпълнители, ще прехвърлят своеобразен мост между млади и стари музиканти, ще дадат "зелена улица" на специално композирани за фестивала творби, ще запознаят родната публика с непознати нам произведения. На концертния подиум ще застанат, разбира се, и утвърдили се отдавна ансамбли и солисти. Споменахме вече бележитата пианистка Елена Башкирова. "Софийски солисти" под диригентската палка на проф. Пламен Джуров и солисти Стоимен Пеев (цигулка и виола) и Александър Сомов (виолончело) ще излълнят творби от Росини, Бокерини, Шуберт, Гия Канчели и др. на 14 юни в зала "България" от 19 ч. Клавирното дуо Анастас и Дора Славчеви ще отбележат 40 години от своето създаване с концерт в Камерна зала "България" на 8 юни. Също в тази зала, но на 25 май ще свири много нашумелият напоследък руски пианист Сергей Редкин. С богата програма (Монтеверди, Хендел, Чайковски, Кодай, Веселин Стоянов и др.) ще се представи камерната капела "Полифония" на 19 юни. "48-ят фестивал "Софийски музикални седмици" - изтъкна програмният му координатор доц. д-р Момчил Георгиев - има тази година два фокуса: виолончелото и "композитор във фокус". Такъв е Георги Арнаудов (Джо), който именно тази година навършва 60 години." И наистина, съзвездие от девет челиста ще представят пъстра палитра от произведения за този дълбоко лиричен инструмент. Достатъчно е да споменем соловия рецитал на Атанас Кръстев и Август- Александър Павлов или концерта на Диляна Момчилова с именитата ни пианистка проф. Жени Захариева на 13 юни в камерна зала "България". Виолончелото е в основата и на предизвикателството, отправено към "композитора във фокус" Георги Арнаудов. На 4 март т.г. му поръчват да напише "нещо" за фестивала и той "лекомислено" по неговите думи се съгласява. "Плодът" на това "лекомислие - концерт за две виолончели и оркестър ще "узрее" за 29 май в зала "България" в ръцете на челистките Лилия Шулц- Байрова и Лиляна Кехайова в съпровод на формация "Камерата Орфика" под диригентството на Кристиян Шулц (Австрия). В студио 1 на БНР пък ще бъде представен диск на Г. Арнаудов (Джо) с негови студийни записи, озаглавен скромно "Протичания и пребивавания". "Бисер" в програмата на СМС е и концертът с песни от Димитър Ненов под наслов "Непознатият Димитър Ненов". Тези песни от периода (1922-1937 г.) са най-ценното във вокалната ни камерна музика по това време. Големият и вечно търсещ композитор е бил много взискателен към текстовете на своите песни. Те са дело на поети, като: Шарл Бодлер и Дебелянов, Яворов и Лилиев, Дора Габе и Багряна и др. Песенният рецитал ще бъде на 11 юни в залата на НМА от 19.00 часа. В отговор на въпрос на БЛИЦ, дали въпреки факта, че класическата музика е най-конвертируемият ни музикален продукт в Европа, финансовото подпомагане от Столична община е било отново орязано (то бе намалено с 40% миналата година), директорът на СМС проф. Пламен Джуров сподели: "Финансовите ни ресурси са наистина недостатъчни. В такава ситуация трябва да търсиш и намираш повече партньори. Ето например Найден Тодоров (б.а.- от началото на 2017 г. директор на Софийска филхармония) е не само наш домакин със зала "България", но и ...съорганизатор. Той, например, при среща в Тел Авив убедил именитата пианистка Елена Башкирова да участва във фестивала. От години БНР е наш основен партньор. Същото важи и за Консерваторията - НМА "Проф. Панчо Владигеров" и НБУ. Иначе как се правят с 50 000 лева над 35 музикални прояви ?! Имаме подкрепата, разбира се , и на Министерството на културата и Столична община."
Екатерина Дочева
Концерт, който ще се помни
Тази година Международният фестивал "Софийски музикални седмици" бе открит бляскаво, впечатляващо, дългопаметно. За откриването му в София пристигна диригентът Валерий Гергиев заедно с оркестъра на Мариинския театър, чийто ръководител е от 1988 г. Вече от десетилетия Гергиев е сред водещите диригентски имена в световното изкуство. Кариерното му всекидневие е уникално по същност и скорост. Когато навремето са сочели прекомерната заетост на Караян като шеф на три институции едновременно - в Берлин, Виена и Милано, и са създавали вицове по този повод, не са знаели, че скоро ще се яви Гергиев. Неговото диригентско разписание и до днес е някаква лудост, която предполага наличие на нечовешка енергия. В личния му сайт, например, сега може да се види маниерът му на участие в XXV фестивал "Звезди на белите нощи" - всеки ден с различен спектакъл или концерт с оперната и балетната трупа и с оркестъра на Мариинския театър. Трупите и заглавията се сменят, при това всяка вечер почти, но Гергиев е все там. В продължение на седмици! А в момента е шеф и на Мюнхенската филхармония, на фестивали, на конкурса "Чайковски", на неизброими форуми и общества за развитие и разпространение на музикалното изкуство. За това се изискват извънредни качества, целенасоченост, организация, работоспособност, издръжливост и огромен музикален талант.
За концерта си в София той бе избрал показателна програма с музика от Прокофиев, Дебюси, Стравински, Чайковски. От една страна - четири партитури с различна оркестрова графика, през които могат да се огледат качествата на един оркестър от всички страни. (И предимно руска музика, разбира се, а като добавим и пребиваването на Дебюси в Русия...) В началото бе Класическата симфония на Прокофиев и още в тази а ла Моцартова фактура на популярната творба Гергиев демонстрира шокиращото равнище на своя оркестър и на личната си диригентска естетика и прочит. Свободен прочит, белязан от мощна индивидуалност, коректен стилово. "Играе" с всеки глас, с всяка линия в оркестъра. Не се бои от нарушения в равновесието във фактурата, като вади всеки инструмент от партитурата - гласът влиза леко повдигнат, без безвкусно акцентиране, без силово привличане на вниманието, само колкото да се открои и да се прибави към останалите. Партитурата просто се изписва пред очите ти с ясен, релефен контур, с виртуозна гъвкавост в темпа и в динамики. Гергиев стои съвсем близко до оркестъра, като не ползва пулт. Така контактът е още по-действен - ръководи оркестъра с очи, със съвсем незабележими движения на пръстите, но с много ясен по отношение на метроритъма жест, който също не се налага като визуален императив. На всяко негово минимално движение оркестърът реагира мигновено, звукът "върви" в посоката, желана от диригента. Понякога посоката изненадва, но я приемаш, защото не само не нарушава характера на музиката, допълва го. Тук, в Класическата, звукът бе лек, но интензивен, с кристална бистрота във вертикал, която очерта безукорна в класическата си семплост линия. Това бе съвършен в техниката си на звукоизвличане ансамбъл, с много висока култура на музициране. Даваш си сметка, че за годините, в които е шеф-диригент на мариинци, Гергиев е пренесъл и надградил в оркестъра всичко, което е чул и одобрил в маниера на големите оркестри, които дирижира.
В шедьовъра на Дебюси "Следобедът на един фавн" сякаш се смени оркестърът. Звукът стана леко приглушен, изкусителен. Още в самото начало флейтата "зададе" основната тема съвсем леко ad libitum, сякаш я разтвори (предписанието на автора е "нежно, приятно и експресивно"), и звукът започва да плува в пространството, създаде атмосфера, преливаща от сладостна нега, която доминираше в звуковата картина до края. Инструментите се обгрижват един друг с изумителна нюансираност, явяват се и се стопяват в тишината точно като бленуването в поемата на Маларме. Тук Гергиев работи в тактовото пространство, там разширява и стеснява, фантастично деликатна работа, вследствие на която се формира това странно лъкатушещо движение на материята - "и втурвам се, и в миг съм спрял" (Маларме), тази недоизказаност на порива, с тембри-миражи, в спряло сякаш време на копнеж. Магически флейти, обои и кларинети, мълвящи корни, виещи се струнни в съвършено легато, всичко това иде от ръцете на Гергиев - когато го гледаш на сцената, жестът му в никакъв случай не изглежда маниерен. Разбираш, че палката изглежда му е недостатъчна, за да напомня на инструмента си за всеки от неизброимите детайли, които трябва да съставят звука. Приказни 10 минути! За да дойде веднага (Гергиев не излизаше след аплодисментите, покланяше се и тръгваше към следващия музикален сюжет) сюитата "Жар птица" на Стравински - с трета звукова физиономия на оркестъра. В нея тембърът се персонализира, излезе на първо място с неутолимост в отношението щрих-цвят, която се изяви и през ритмично изкованата картина на музикалното движение. Като заплашителният тътен на монолитния нисък щрайх в началото на въведението в едно, не толкова по-бързо, но по-активно, интензивно темпо, като свежата елегантност на рисунъка в танца на Жар птица с фината тонова графика в струнни, през ефирното "нанизване" на дървените духови, през ефектните глисанди на пианото и арфата. За мен кулминация в идеите бе омагьосващата Приспивна с мистичната размяна на реплики между фагота и обоя върху деликатната основа на арфата и виоли под сурдина. Сигурна съм, защото съм го гледала на репетиции, че Гергиев мисли музиката през образи, внушава всеки образ на музикантите, с които работи, и изисква те да го "изрисуват" с инструмента.
А в Петата симфония на Чайковски оркестърът се превърна в желана монолитност, там повелите на традицията бяха спазени, но отново в контекста на съвременния оркестров почерк - фатумният сюжет се разстла пак с по-динамични темпа, гъвкавост в смяната им, силно характерни, смислово натоварени сола. А в средния дял на валса донесе не само тематичната смяна, но и неочаквано инструментално "бълбукане"... Изненадващ ефект през познатия текст! И в най-мощното динамично разгръщане тонът е благороден, медните не раздират пространството, просто го владеят с красивия си и интензивен звук. Движенията на прочита тук са най-пестеливи, но пък съществени за съотношенията и баланса във формата. Симфоничната драма е изсвирена без "романтични" отклонения, майсторски изчистена, но и смислово завършена от Гергиев. Като интерпретатор той фокусира вниманието си именно върху оркестровата специфика на композицията - излиза от великолепните възможности на оркестъра-инструмент, за да си изгради прочита. Така съставът отвръща на съзиданието, слага ярко своя печат върху диригентския прочит, на творческата волята на самия Валери Гергиев. Защото и специфичните качества на самия оркестър са негово дело.
Гордото отношение на руснака към националната му традиция за мен винаги е било някакъв пример. Тук то се прояви отново и в бисовете - не пропуснаха да напомнят за фамилията Лядов, като изсвириха "Вълшебното езеро" от Анатоли Лядов. Там отново ни докоснаха звуковите вълшебства от "Фавна" и "Жар птица", а бащата на композитора, Константин Лядов, е бил главен капелмайстор в този театър - през 1860 г. именно той дирижира премиерата на "Живот за царя" от Глинка в новото здание на назования вече Мариински театър. А вторият бис - увертюрата "Силата на съдбата" от Верди, дойде да ни напомни, че световната премиера на операта се е състояла също там, в Мариинския, две години след "Руслан и Людмила", под диригентството на Верди.
Културата на една страна я прави велика - посланието на големия диригент Валери Гергиев и неговите музиканти беше пределно ясно. А концертът дълго ще се помни.
В-к Стандарт 24 май 2017
Два биса за Гергиев в София
Оркестърът на Мариинския театър и неговият гуру вдигнаха на крака елита в зала "България"
Оркестърът на Мариинския театър - 110 перфектни музиканти, водени от великия руски диригент Валерий Гергиев, изнесоха прекрасен и до снощи немислим концерт в зала "България". Един от най-прочутите и най-добри състави в света беше в целия си блясък - такъв, какъвто елитът на Санкт Петербург, и не само, плаща сериозни суми, за да го слуша. В публиката бяха президентът Румен Радев, под чийто патронаж е събитието, със съпругата си Десислава Генчева, кметът на София Йорданка Фандъкова, бившият министър на образованието Тодор Танев, Михо Михов, Татяна Дончева, руският посланик Анатолий Макаров... "Около 10 години подготвяме събитието с режисьора Михаил Пандурски", каза Светлана Шаренкова, председател на организаторите от форум "България-Русия". Концертът, който беше обявен около седмица по-рано заради вероятността да не се случи, е в афиша на "Софийски музикални седмици". Музикантите и Гергиев, който идва у нас за първи път от 30 години насам, бяха подготвили традиционна, но силна програма. В първата част звучаха Класическата симфония на Прокофиев - едно от най-изпълняваните руски произведения по света, "Следобедът на един фавън" на Дебюси, легендарната и "огнена" "Жар птица" от Игор Стравински. Втората част беше посветена на Петата симфония на Чайковски. Валерий Гергиев излезе за два биса. Първият беше "Вълшебното езеро" на Анатолий Лядов, а втората - увертюрата от операта "Силата на съдбата" на Верди. Цветята за музикантите и техния диригент бяха безброй.
Екатерина Дочева
Извънредно солистично присъствие
В неизгодна позиция бе поставен оркестърът на Софийската филхармония в програмата на "Софийски музикални седмици" да изнася концерт непосредствено след оркестъра на Мариинския театър. Но съзнанието и слухът се адаптират, оказа се, бързо, дискомфортът отстъпва, домашните навици се възстановяват.
Хайме Мартин, диригент от Испания, бе на пулта пред филхармониците. Традиционният бегъл реверанс към българската музикална култура тук бе направен със стандартно изпълнение на известната "Празнична увертюра" от Веселин Стоянов. Произведението е на майстор, но това не го избавя от "проклятието" почти всеки диригент да използва като основен код в прочита му гръмкото, преекспонирано, едропанелно изсвирване - поради което наистина изглежда като еталон на баналната соцреалистическа бодрящина. За съжаление, и този път импресионистичният финес в средния дял, както и инструменталната пищност на оркестровия език не бяха изтъкнати достатъчно релефно и чисто. Очакваше се диригентът да разкрие интерпретаторския си потенциал в Симфонията "Из новия свят" на Дворжак. Хайме Мартин е известен флейтист, който започва да се изявява на диригентския пулт от 2012 г. насам. В такива случаи името работи за новото поприще и импресарските къщи реагират позитивно на смяната на попрището. Той е чувствителен към формата музикант, владее оркестъра, отстоява естественото движение на музиката, с подчертано внимание е към динамическите предписания в партитурата, без амбиции за оригинален, личен прочит. А когато в един оркестър дори едновременното встъпление се оказва нееднократен проблем, може би и стоящият на пулта гост лимитира изискванията до границите на възможното. Тук над тези граници бе специално втората част на Симфонията - красиво изваяна, изпъстрена с хубави сола.
Солистът на концерта, известната пианистка Елена Башкирова, гостува за първи път в България. Закъснелият й български дебют бе предхождан от обилна лична и професионална информация за нея. Най-напред - че е дъщеря и ученичка на големия пианист и педагог Дмитрий Башкиров, който е гостувал в България много отдавна и много за малко, но за сметка на това е учител на Марина Капацинска, Веселин Станев, Пламена Мангова... Следва брак с Гидон Кремер, но също концерти и записи, в които нейното присъствие (там носи името Елена Кремер) е изключително съществено за дуета. По-нататък идва бракът с Даниел Баренбойм и двама синове, единият от които, цигуларят Михаел Баренбойм, е също класически музикант, солист (през февруари идния сезон ще свири Концерт за цигулка от Шьонберг с Берлинската филхармония), концертмайстор на оркестъра "Източно-Западен диван". Двамата свирят заедно, а Башкирова свири често в различни камерни конфигурации. Тя е и сред протагонистите на Международния камерен фестивал, който основа през 1998 г. в Ерусалим и който е средище на най-големи музиканти от цял свят.
Третият концерт на Бетовен изобщо не може да се нарече триумфален, още по-малко показващ чувство за хумор, както пише в програмата за концерта. Той е създаван в един от най-тежките, най-изстрадани периоди от живота на композитора, а музиката му сякаш изпява прочутото Хайлигенщатско завещание, което композиторът пише в годината на завършване на концерта. Този е и ракурсът в прочита на Башкирова. След стилното енергично въведение, реализирано от Мартин - маркатно, с плътен звук, интензивно протичащ, дълбинен, внушаващ, в нейните ръце музикалният текст "проговаря" в определена емоционална гама, преминава с лекота от наратив към драматичен изблик, репликира оркестъра изключително красноречиво, съдържателно ясно, драматургически изпипано - можеш да доловиш съгласие, протест, недоразумение, обяснение. Музиката напуска форм?та си, преминава сякаш на различна сцена, придобива витална пластичност. И вместо да се изненадваш, го приемаш напълно естествено, защото Башкирова го експлицира с неустоима емоционална логика в изпълнението си. Не случайно традиционната клавирна каденца в първата част бе като развълнуван, задъхан монолог, особено в края й пианистката направо сугестира изповедност на музикалната субстанция - тази линия бе продължена от диригента. Забележителна втора част, с разнообразно пипнат звук, щедро вариращ в динамика, в тембър, в обем, осезаемо променящ тоновата графика, с множество умерени, стилни рубати, с едва доловими, но съществени дъхове в клавирното слово, чиято поетичност Башкирова извежда впечатляващо и благодарение на великолепната си педална техника. И финалното рондо в нейния прочит задържа в известна степен меланхолния тонус, като го съчетава с просветление и енергиен заряд. Впечатляващият й звук я отличава сред международно етаблираните пианисти, дори, бих казала, звуковото й въображение ми е по-интересно, по-всеобхватно, по-необичайно от това на знаменития й съпруг, когото съм слушала нееднократно на живо. И накрая, сякаш за да ни раздаде още от личната си звукова палитра, в посока на поетичното вишегласие Башкирова изсвири на бис първата от "Фантастичните пиеси" на Шуман - "Вечерта" - с изящно легатирана, интензивно изнесена фраза.
Лъчезар Каранлъков
Искрометното гостуване на оркестъра на петербургския Мариински театър начело със световноизвестния диригент Валерий Гергиев ще се помни дълго. В навечерието на своята 80-годишнина претъпканата концертна зала "България" "изживя" рядък духовен и професионално-творчески катарзис.
Средоточие на това изживяване несъмнено бе маестро Гергиев. Възпитаник на Санктпетербургската консерватория, достоен наследник на вековните петербургски музикални традиции, ученик на знаменития педагог Иля Мусин (сред чиито възпитаници са и български диригенти - достатъчно е да спомена името на трагично загиналия Караянов, лауреат Месру Мехмедов), осетинецът Гергиев започва блестящата си кариера преди четири десетилетия като асистент на своя по-възрастен и не по-малко известен колега, кабардинеца Юрий Темирканов. Тридесет от тези години са неразривно свързани с Мариинския театър. Под властното ръководство на Валерий Абисалович някогашният първи оперен театър на Руската империя зае своето достойно място сред световните топлидери на оперното изкуство.
Гергиев е пример за изключителен музикант, но и администратор, мениджър. Той е "моторът" за създаването на днешния уникален концертно-театрален комплекс Мариински театър, включващ генерално преоборудвания традиционен негов дом, заедно с втора, най-модерна оперна сграда и самостоятелна концертна зала. Изключителни са заслугите на Гергиев за репертоарното обогатяване на театъра. На границата между XX и ХХI век, след почти 100-годишна пауза, Русия отново се върна, и то по блестящ начин, към Вагнеровата тетралогия "Пръстенът на Нибелунга", към Вагнеровия "Парсифал". Репертоарът на маестрото обхваща руската музика от Глинка до Шостакович, творчеството на Верди, Пучини, Малер, симфоничната музика на Чайковски, Скрябин, Стравински (изумителна е интерпретацията му на "Пролетно тайнство" - една от "библиите" на музикалния ХХ век). Гергиев осъществява премиери на опуси от високоталантливи съвременни руски автори - покойните Галина Устволская и Николай Каретников ("Мистерията на апостол Павел"), София Губайдулина, Родион Шчедрин и Сергей Слонимски, неповторимия грузинец Гия Канчели и др. Маестро Гергиев е създател на най-авторитетни руски и международни фестивали. Гражданската му позиция е ярка и безкомпромисна. Достатъчно е да напомня миналогодишния концерт под негово ръководство сред трагичните развалини на античната сирийска Палмира. Водеща е ролята му при възраждането на личността и делото на руско-осетинския писател Гайто Газданов (1903-1971) - една от европейските литературни сензации на ХХ век (наричат го руския Марсел Пруст; през 1923 г. Газданов завършва Руската гимназия в Шумен, след което до края на живота си се установява в Париж).
Програмата на 22 май, блестящо открила международния фестивал "Софийски музикални седмици - 2017", бе мащабна по времетраене, почти за два концерта. Впечатляваща бе звуковата хомогенност на огромния оркестров състав. Слушайки интонационната безупречност и благородното "кадифе" на струнните, в съзнанието ми бе знаменитата струнна група на Петербургската филхармония. Симфония 1 ("Класическа") на Прокофиев се възприе като виртуозно въведение, простодушно намигващо изпод перуката на "татко" Хайдн. Импресионистично-медитативното звуково поле на "Следобедният отдих на един фавн" от Дебюси (блестящи сола на флейти, обои и валдхорни) бе последвано от оркестровата вакханалия на Сюита из балета "Жар птица", с характерните за Стравински релефно "скулптирани" ритмично-фактурни "заеквания". Една от трите велики симфонии на Чайковски - Петата, увенча завладяващата цялостна драматургия на концерта. Гергиев убедително извая едва ли не зримата театралност на тази безсмъртна музика, неповторимото съчетаване на прочувствена меланхолия, изящен петербургски аристократизъм и подмолно пулсиращ трагизъм.
Оркестърът музицира до пълно "нажежаване", музикалната мисъл протичаше като неумолим ток с най-високо напрежение. И най-дребният детайл бе ясно произнесен, артикулиран бе с максимална отчетливост. Артикулацията - тази велика тайна и магия на чистото инструментално изкуство, при оркестъра на Мариинка е доведена до метафизично съвършенство. Не можех да не си спомня за Евгений Мравински, великия предшественик на Гергиев: познатата пестеливост в жестовете, познатата, наглед необяснима енергетична флуидност между оркестър и диригент.
По своята разтърсваща екзистенциална дълбочина и съвършенство изкуството на Валерий Гергиев и на оглавявания от него първокласен състав кореспондира с прозрението на Никос Казандзакис, друг рицар на безусловна духовност: "Човешката душа е Пламък, тя е огнена птица, която подскача от клон на клон, от глава на глава и вика: "Не мога да спра, не мога да изгоря докрай, никой не може да ме угаси!"
Наталия Илиева
Музика, вълнуващо красива
Концертът на Камерата Орфика беше сред интересните акценти на Софийски музикални седмици с интригуваща програма и високи изпълнителски постижения - Концерт за виолончело и оркестър от Роберт Шуман, Симфония № 41 "Юпитер" от Моцарт и Концерт за две виолончели и струнен оркестър от Георги Арнаудов с диригент Кристиян Шулц и солистки Лилия Шулц-Байрова и Лиляна Кехайова.
Кристиян Шулц и Лилия Шулц-Байрова са прекрасни музиканти, с визия за музиката на Шуман. Кадифеният, уравновесен и много тембрист звук на виолончелото е особено подходящ за романтичната творба. Само че камерният оркестър едва ли е най-сполучливият избор и цялата романтична мощ, богатите динамични и темброви изблици се губят в едно повече структурно изпипване на произведението. И въпреки подкрепата на музиканти от Софийската филхармония, Концертът прозвуча далече от романтичната приповдигнатост на Шумановата музика.
Моцартовата Симфония "Юпитер" беше много добър финал на програмата. Без да бъдат съвършено прецизни в артикулирането, младите музиканти на Камерата Орфика бяха отзивчиви сътрудници на диригента. Работено е с усърдие над тон и фраза. Симфонията прозвуча с финеса и свежестта на Моцартовия звук, с прозрачността на фактурата, с темперамента и стилистиката на творбата.
Безспорно с най-голям интерес се очакваше световната премиера на Концерта за две виолончели и струнен оркестър ANTIPHONA DULCIS ARMONIA от Георги Арнаудов. Като в "Книгата на въображаемите същества", фантазията на композитора отвежда в загадъчни пространства. Творбата е едно въображаемо превъплъщение на традиционния инструментален концерт, истински химн на "сладкия" хармоничен звук. Формалната прилика с традиционния жанр на инструменталния концерт е наличието на солисти. От първия тон нататък музиката се разгръща безконфликтно, стеле се без ярки тематични, динамични и темброви контрасти, постепенно, но властно обхваща съзнанието с ефимерни, сякаш от друго измерение, звукови обеми. Напомня съзерцателната красота и разстилането на мелодията в паралелни пространства в "Пътят на птиците". Слушателят се отпуска в свръхестествена наслада. Някъде бях писала, че музиката на Георги Арнаудов е болезнено красива. Тук тя е вълнуващо красива.
Концертът е бил поръчан от Камерата Орфика и под диригентството на Кристиян Шулц е "изпипан" блестящо. Двете солистки - талантливите Лилия Байрова-Шулц и Лиляна Кехайова, и младите щрайхисти от оркестъра очевидно с интерес и удоволствие са навлезли в специфичната стилистика, една от трудностите на която е отсъствието на опорните белези на концертния жанр. За разлика от традицията, тук няма нищо показно, нищо "блестящо" и атрактивно, нищо външно; тембрите максимално се нивелират, музиката се разстила в много пестеливи теситурни граници, няма състезателност между солистите и оркестъра. Изживяването е прочувствано интровертно. То протича на фази, които отзвучават изчерпателно, докато не се изживее всичко заложено в тях. Музиката не провокира с контрастност, с темброва атрактивност - търсена е естествената хубост на звуковите обеми. Дори във фрагментите, в които се загатва диалогичност, тя е много деликатна, по-скоро като представа. Всеки импулс се доизпява, доизчерпва.
Финалът е като порив за излизане от съзерцателността - сякаш да напомни за традиционно бързите последни части на инструменталния концерт, за един замисъл, от който изначално авторът се е отказал - жанровата стихия - но това е привидност - жанровото също остава в представите. Както и в предходните части, стихията се изживява и отмира отново и отново - по-дива и сурова, и в същото време по-нереална. Това омекотява контраста на жанровия елемент, консолидира частите на творбата в едно емоционално въздействащо цяло.
Отлична година за Георги Арнаудов - и за българската култура. Тя продължава и есента - с очакван нов Двоен концерт от юбиляря.
Bulgaria ON AIR
Иван Берберов
29 май 2017 | 10:30
Фестивалът "Софийски музикални седмици" започва със звездни концерти за 48 път. Те препълниха зала "България". Това е един от основните фестивали в София за класическа музика и джаз. Събитие, което набира все по-голяма сила.
За музикалният форум разказват доцент доктор Георги Арнаудов, Лилия Кехайова и Даниела Дикова в студиото на "България сутрин". Според гостите музикалният труд на класиката е не само неоценен у нас, а и няма среда за развитието му.
"Трудът не само, че не е оценен, а и ние сме свикнали с това. Културата трябва да върви напред въпреки че все по-малко места има къде да се изпълнява. Трябва да се създаде стратегия за изграждане на вкус", посочиха те пред Bulgaria ON AIR.
И добавиха, че тенденцията в света не е, че няма желание за класическа музика, а точно обратното - хората на запад или изток не могат да си позволят да не отидат на подобно събитие.
Елена Башкирова:
Музиката трябва да бъде универсалният език, който да обединява всички ни
През 1998 г. Елена Башкирова основава Международен музикален фестивал за Камерна музика в Йерусалим. / БГНЕС Музиката не само може, но трябва да бъде универсалният език, който да обединява всички ни. Това заяви в интервю за БГНЕС известната руска пианистка Елена Башкирова. Тя е в София за участие във фестивала "Софийски музикални седмици", в рамките на който на 23 май ще има концерт в столичната зала "България".
БГНЕС: Елена, предстои ти концерт, част от Софийски музикални седмици? Какво ще изпълниш?
Елена Башкирова: Много съм щастлива да бъда тук. Това е първата ми визита в България и София. На концерта ще свиря Бетовен - Концерт за пиано №3, който е един от най-любимите ми, мисля и на публиката. Много съм щастлива да го изпълня. БГНЕС: Какви очаквания имаш за българската публиката? Елена Башкирова: Имам само най-хубави очаквания за българската публика. Винаги съм имала много български приятели, сред които много музиканти. Познавам много добри музиканти, които произхождат от България, което значи, че тук има много добро образование, добра културна среда и публика. Затова съм много щастлива.
БГНЕС: Кога се разпали страстта ти към пианото?
Елена Башкирова: Страстта ми по пианото започна може би по-късно, отколкото се очаква, защото съм от музикално семейство и музиката беше нещо много естествено за мен. Не съм изпитвала влюбване в нея, тя беше като яденето, пиенето и дишането за мен. Едва, когато бях на 16 години изведнъж се влюбих в конкретен стил музика, като в същото време сама вече правех музика. Изучавала съм музика, но истинското сблъскване с нея беше по-късно и от този момент нататък съм в непостоянна страстна афера с музиката. Правенето на музика за мен е като дишането - абсолютно естествено. Когато не правя музика за дълго време ставам тъжна и отчаяна. Обичам да свиря и творя. Нямам много време сега, но обичам да работя. Най-добрият начин да прекарам вечерта е да съм у дома, свирейки на пиано, а не да изляза на парти. Когато съм на сцената изпитвам невероятен адреналин и радост, които не могат да бъдат сравнени с нищо друго.
БГНЕС: Как се вдъхновяваш?
Елена Башкирова: Музиката ме вдъхновява, както литературата и човешките емоции. Вдъхновявам се и от други музиканти, като не е нужно те да са пианисти. Когато слушаш опера например, изведнъж усещащ съответствие. Или отиваш на изложба и виждаш някоя рисунка и след това искаш да изразиш себе си. Как мога да изразя себе си - с музика.
БГНЕС: Възможно ли е музиката да бъде универсалният език, който да обедини всички ни?
Елена Башкирова: Музиката не само може, но трябва да бъде универсалният език, който да обединява всички ни. Проблемът е, че децата не се обучават много на това сетиво. Няма музикално образование в училище, а трябва да бъде като математиката и литературата. Така младите ще са по-интелигентни и по-добри хора, ако всички те се занимават с музика.
БГНЕС: Какво следва в сезона след "Софийски музикални седмици"?
Елена Башкирова: Концертът в София е последният от тази серия. Винаги свиря последните си концерти в Източна Европа. Свирех в Загреб, сега в София. След това ще имам няколко концерта във Франция и това ще бъде краят на този сезон. Ще свиря през юни и след това ще имам свободен юли.
Концертът със солист Елена Башкирова, част от Музикалния фестивал "Софийски музикални седмици" е от 19.00 часа в зала "България". Фестивалът се провежда под патронажа на президента на България Румен Радев, a организатори на събитието са Министерство на културата, Столична община и Софийска филхармония - домакин на бляскавото събитие. В програмата ще чуем произведения от: Веселин Стоянов - Празнична увертюра, Бетовен - Концерт за пиано №3 и Дворжак - Симфония № 9. Диригент ще бъде темпераментният Хайме Мартин от Испания, който след дългогодишна музикална кариера като флейтист прави и забележителна кариера на диригент. Солист ще бъде самата Елена Башкирова. Башкирова е родена в Москва и е учила в Консерватория "Чайковски" в майсторския клас на баща си (Димитрий Башкиров), самият той известен пианист и учител. През 1998 г. Елена Башкирова основава Международен музикален фестивал за Камерна музика в Йерусалим. Като Артистичен директор тя създава това ежегодно музикално събитие за камерна музика, където участват международно признати музиканти. От основаването си фестивалът заема важна част в културния живот на Израел. През април 2012 г. е основан и German partner festival в Еврейския музей в Берлин. Концертите са високо ценени от публиката. Журналистката Джулия Спинола пише за "Франкфуртер Алгемайне цайтунг": "Комбинацията от музикален ентусиазъм и чист прагматизъм е онова, което прави Елена Башкирова толкова обаятелна." Йерусалимският фестивал за камерна музика гостува и извън границите на Израел с изяви в Берлин, Париж, Залцбург, Виена, Лисабон, Будапеща, Буенос Айрес и Сао Паоло, както и международно признати летни фестивали като фестивала в Люцерн, Музикалния фестивал в Рейнгау, фестивала Джордже Енеску в Букурещ, Клавирния фестивал в Рур и Бетовенфест в Бон. Елена Башкирова свири репертоар от епохата на класицизма и романтизма, както и музика от 20-ти век. Редовно има изяви с известни оркестри и дълготрайни творчески взаимоотношения с диригенти като Семьон Бичков, Лоурънс Фостър, Карл-Хайнц Стефенс и Айвър Болтън. През сезон 2016/2017 Елена Башкирова свири с Берлинска филхармония, Хамбургски симфоничен оркестър, Националният оркестър на Полското радио, Загребска филхармония. В трио със своите партньори Михаел Баренбойм и Юлиан Щекел, ще има изяви в Мюнхен, Брюксел, Париж, Цюрих и Люцерн. /БГНЕС
В-к Култура - 16 юни 2017
Инструментализъм, засенчил прочита
В класически стил бе камерното участие на "Софийски музикални седмици" на пианистката Пламена Мангова, цигуларя Борис Бровцин и виолончелиста Александър Бузлов. Започнаха с клавирни триа от Хайдн и Брамс, продължиха с рядко изпълнявано творение - клавирния квинтет на Бела Барток, където към тях се присъединиха цигуларят Павел Златаров и виолистката Милена Златарова.
Започнаха с най-популярното клавирно трио от Хайдн измежду 45-те опуса, написани само за такъв състав - 39-то в сол мажор с "циганското рондо"- финалът на творбата е наречен така заради темата му, в която се припознават унгарски цигански теми. Поначало клавирните триа на Хайдн не са най-популярният и изпълняван дял от творчеството му поради факта, че много камерни изпълнители считат, че партиите са третирани неравностойно. Че пианото доминира, а двата струнни инструмента просто му акомпанират, като всеки от техните гласове се дублира от пианото, чието надмощие в ансамбъла е неоспоримо. И в 39-ото трио принципът е същият, но с малко по-разгърнати партии на цигулката и виолончелото. Тук майсторството е в баланса, в акустичното равновесие, което инструментите трябва да постигнат и да задържат. Както всичко у Хайдн, и тази пиеса не може да се счита за безпроблемна, най-вече заради простотата и яснотата на фактурата, които се изискват и в самото изпълнение. Бяха постигнати с дисциплина във фразирането, с деликатно подчертаване на модулативните преходи във формата, най-вече с изрядна бистрота на щриха. Във втората част ми се искаше по-изявена мекота на звука и такова акустическо равновесие, при което да се открояват малко повече и струнните тембри. В третата - най-ефектните пасажи от рондото бяха някак набързо отминати, липсваше пластичното диалогично отиграване, както и много ефектният контраст между пиано и фортисимо. Всъщност, динамическата палитра бе еднообразна, не се откриваха лични, техни идеи в интерпретацията, но ефектът на зашеметяващия инструментализъм изигра своята положителна роля.
Впрочем, програмата им бе добре помислена - в нейния център е фигурата на Брамс (и неговото второ клавирно трио). Брамс много е обичал сол мажорното трио на Хайдн и, сам той великолепен пианист, често го е свирел с приятели. А неговото клавирно трио е съвсем различно по характер, изисква много по-пълнокръвен, обемен звук, отколкото творбата на Хайдн, в разгръщането на една почти симфонична концепция в творбата. В бавната му част също е налична унгарска тема, "подправена" със синкопирани и хроматизирани акорди в пианото. Сравнително равностойните партии предписват интересни звуково-акустични отношения между инструментите, една игра, която може да бъде безкрайна и ангажираща въображението, ако й се обърне по-детайлно внимание, за да се случи.
Работата е там, че инструменталното равнище на Мангова, Бровцин и Бузлов е толкова високо и категорично, че те биха могли почти всичко да изсвирят почти на прима виста - заедно, отчитайки голям процент от фактурните предписания. Но този факт крие и своите коварства. Той създава онзи, така разпространен, бърз и сгъстен маниер на подготовка, в който понякога не достига време да се артикулират нюанси в музикалното слово, да се подчертаят възможностите, които крие нотният текст. Във вариациите на темата във втората част - Andante con moto, струва ми се, музиката можеше да се разгърне много по-обогатена. В скерцото са заложени идеи, които могат да се отразят и през крайни, въздействащи динамики (пианисими), които не се чуха, и през оригинално третиране на композиторските предложения за преосмисляне на тембъра - като типичния фантазмен за немската романтика характер на "горски рог" в трио-темата. При цялото брилянтно изсвирване на текста на творбата, в което се открояваха централните и най-видими опорни точки на формата, не ми достигаше визията на големите артисти, показването на индивидуалния ракурс към този текст. Не ми достигаше и пълноценно зачитане указанията на автора. (Един пример - началното медза воче във финалната част на Брамсовото трио). То е драматургически необходимо, не е само щрих по желание в авторовите идеи. Проблемът, струва ми се, е в скоростта, която музикалният бизнес изисква или налага, в темпото, с което се подготвят програмите. Което се отразява дори на музиканти от такъв ранг.
Програмата завърши с ранния клавирен квинтет на Бела Барток. Бил е 23-годишен, когато го е написал. Току що е завършил композиция в Будапеща при приятеля на Брамс Ханс Кьослер. Примерът на фа минорния клавирен квинтет на Брамс тук прозира съвсем ясно с тематичното единство, със звуковия обем, със свободната вариационност от рапсодичен тип. Барток внася елементите на бъдещия си почерк в ритмичното многообразие, в целотонните сегменти в мелодиката и в жанровия чардаш-модел. Вихрено бързо бе изсвирена творбата, която така прозвуча с 5-6 минути по-кратка от нормалното си времетраене и това движение, като непрекъснат поток на съзнанието, с твърде изравнена, дори монотонна, предимно силна динамика бе основното, с което прочитът на квинтета се открои. Тук преобладаваше директният открит, кипящ, твърде щедър звук, с акценти и зашеметяваща пасажност. Ефектът на скоростта зачеркна харизмата на оригиналното детайлно въображение, което трябваше да изнесе на повърхността повече идеи на смисъла.
В-к КУЛТУРА БРОЙ 24
Екатерина Дочева
Катарзисът Канчели
Съжалявам предимно музикантите, които не дойдоха в зала "България" на концерта на Пламен Джуров и"Софийски солисти", включен във фестивала "Софийски музикални седмици". Въпросът с дефицита на интерес и общност у музикантството не е от вчера. Жалко, че гилдията и тук обслужи личната си леност, защото също не от вчера се знае, че Джуров винаги търси нещо по-различно за програмите си с ансамбъла. Предлага музика, която би помогнала на публиката леко да отскочи от тривиалната традиционност на изтъркания меломански вкус. Показва и нова музика, непозната на голяма част и от музикантството. Програмите му са подчинени на обща идея и винаги с мисълта за разширяване периметъра на публиката. В случая това бяха премиерни срещи с историческа и съвременна музика. Предимно към историята ни водят и съвременните ни концертни солисти. Много интересният виолончелист Александър Сомов, който сега живее и работи в Страсбург като соло челист и професор, очевидно предпочита да преоткрива исторически музикални текстове и представи. Направи го с италиански произведения от XVIII и XIX век. Избрал е един от 12-те концерти за виолончело на Луиджи Бокерини, седмия, в сол мажор, един от най-известните, но предлага прочит по намерена оригинална партитура на Бокерини. Самият композитор е бил извънреден за времето си челист и не е чудно, че е посветил много голяма част от творчеството си на виолончелото. Сомов отдавна се е наложил в концертната ни практика с личното си инструментално ниво. Той притежава щедър звук с обем и плътност, с красив тембър, който доставя удоволствие на слушателя. Предпочита предимно солиращата позиция - доминира звуково над партниращия състав, съвсем в традиционната конвенция на концерта. Свири с настроение, с лекота и жизнерадост в общуването със залата.
Премиера за България е Фантазията на Росини Une Larme (Сълза), написана за виолончело и пиано, тук в аранжимент за камерен оркестър от Елиодоро Солима. Фантазията всъщност е тема с вариации и е една от 150-те пиеси на Росини, събрани в 14 тома под заглавието P?ch?s de vieillesse (Грехове на старостта), създадени от 1857 до 1868 г. В своята книга "Росини" Стендал пише: "В нашия припрян век Росини притежава едно преимущество - не ни кара да напрягаме вниманието си." Не е същото за неговите изпълнители, разбира се. И в тази композиция инструменталните препятствия изобилстват, елегичната тема е варирана и през бравурна кабалета, и с помощта на сложни колоратури, и с виртуозно каденциране. Речитативи, двоен гриф и типичният Росиниев финал довършват произведението, което е изключително трудно за изпълнителя и, тук подкрепям Стендал, безпроблемно за слушателя. Сомов го изсвири блестящо. Блестящи бяха и "Солистите" - не само в партньорството си със Сомов, но и в репертоарната си, изтощително трудна пиеса "Смъртта и момичето" на Шуберт.
За мен събитието на вечерта бе прочитът на Пламен Джуров и на солиста Стоимен Пеев (цигулка и виола) - естествено, заедно с ансамбъла, на пиесата на Гия Канчели Chiaroscuro. Светлосянка е буквалният превод на заглавието, който не разкрива изцяло дълбочината и мащаба на музикалната субстанция. Пиесата започва живота си през 2010-а като струнен квартет, но после претърпява редакции: все във връзка с големи изпълнители - за цигулка, виола и струнен оркестър за Юлиан Рахлин през 2010 г.; в Русе, на фестивала "Мартенски музикални дни" през 2012 г., Юри Башмет показа редакцията за виола и струнни, направена от Гия през 2011, а през 2012 е създадена версията за соло цигулка за Гидон Кремер и ансамбъла му Кремерата балтика. От тях, струва ми се, най-близка до субстанцията на пиесата е версията за двата тембъра - светлия и матовия, на цигулката и виолата. Тъкмо нея преживяхме на концерта в проникновеното, дълбоко чувствително изпълнение на младия Стоимен Пеев, който сякаш изтръгваше звуци от душата си. Защото самата музика е разтърсваща. Разтърсваща с това, че ти протяга ръка като на добър приятел и този неин жест те удря в сърцето. С добротата и интимната близост, която излъчва, сякаш само за теб. Интересно е, че в произведенията на Канчели много често се улавят знаци от киномузиката му. В тази пиеса - също. Но поставени в различния контекст на бавното, но изключително интензивно развитие (когато те правят драмата, а не я дообясняват), с типичните Канчелиеви контрасти между тишина и грохот, те изразяват разяждаща с интимното си звучене човешка тъга. Тук в пиесата се получи дори нещо повече, подчертано великолепно от диригента и ансамбъла - те останаха като че ли единствените човешки знаци сред разпадите, агонизиращите реплики на соловите цигулка и виола, сред взривовете и заплашителната тишина. И до оглушителната тишина на финала, в която се чуваха само предсмъртните стонове на цигулката. Самият Канчели в едно интервю казва: "Понякога имам чувството, че светът ще се взриви." Самата бавност на взривовете в неговата музика причинява силна болка, усилва катарзиса, зашеметява. И за да се получи това въздействие, се предполага тънка диригентска игра с музикалното време - тя е извън нотите, изисква семантичен подход от човека на пулта, изисква слух за специфичната Канчелиева организация на тембрите, както и на бавните темпа във времето, която, както много сполучливо пише биографът на Канчели Наталия Зейфас, понякога те подсеща за Фаустовото "О миг, поспри".
Пламен Джуров отдавна изпълнява музиката на Канчели в България и подходът му към този уникален свят не случайно е спечелил и приятелството, и доверието на композитора. Предал го е изчерпателно на ансамбъла, който ръководи, а той бе абсолютно обзет от тази музика. Банална и вечна истина е, че една от функциите на изкуството, респективно музиката, е да ни изтръгва от битовия делник, да ни въвежда в извънредни състояния и мисли. Като състоянието на вътрешен катарзис за мнозина от публиката в зала "България".
---